English
Български
 
ПРОЕКТОРЕЗОЛЮЦИЯ
 
 
ИСТОРИЯ
 
 
ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
 
ИЗТОЧНИЦИ
Проект за резолюция
Подкрепа

Резолюция 1096

 

Комунистически терор
Свидетелства
Документи
Денацификация
Декомунизация
Национални институти
Източници в интернет
Книги

Статии
История >  Комунистически терор > България
  Варшавски договор

ДОКУМЕНТИ

Текст на Варшавския договор

Проект за паралелна история на НАТО и Варшавския договор

История на Студената война - център "Удроу Уилсън"

Архиви "Отворено общество"

АНАЛИЗИ

Съветската армия в годините на Студената война (1946-1991)

NATO and Warsaw Pact –
The Formative Years 1948-1968

The Soviet/Warsaw Pact Ground Forces Threat to Europe

Inside the Soviet Army
Viktor Suvorov

Soviet-Warsaw Pact Western Theatre of Military Operations: Organization and Missions
Michael Sadykiewicz

Sample Campaign Plans and Staff Assessments for NATO's Southern Region

The Central Europe Battlefield
Colonel Robert D. Rasmussen

The Communists Balkans against NATO in the Eastern Mediterranean area. 1949–1969
Dr. Jordan Baev

The Soviet bloc intelligence services' collaboration against the USA and NATO in the Balkans and
Eastern Mediterranean. 1967-1989

Dr. Jordan Baev

The Warsaw Pact
Karl Wheeler Soper

Soviet military power

Warsaw Pact Order of Battle,
June 1989

Warsaw Pact Order of Battle,
1 OCT 96, Twilight War

The Central front

U.S. 3rd Armored Division History Site

Тайните на Варшавския договор

Бойната групировка на войските на Варшавския договор в операцията "Дунав" (военната интервенция в Чехословакия 1968)

Група съветски войски в Германия

Южна група войски


Военно-политическият съюз Варшавски договор е един от основните инструменти на съветския военен и политически контрол над Източна Европа.

Варшавският договор е подписан след като Съветският съюз не успява да попречи на включването на ФРГ в НАТО, с чиито войски евроатлантическият съюз става реална военна сила, която може да отрази съветско нападение. Договорът формализира вече съществуващия съветски блок и създава фасадата на равноправен и многостранен съюз на СССР със сателитите му. Варшавският договор легитимира присъствието на съветските войски в Източна Европа след края на окупацията на ФРГ и Австрия през май 1955, институционализира съветския контрол върху армиите и външната политика на източноевропейските държави и не им позволява да имат собствена национална териториално-отбранителна стратегия.

Варшавският договор става реална военна организация в началото на 60-те с концепцията за тотална ядрена война, когато източноевропейските армии са въоръжени с ядрено оръжие и са подготвени за първи ешелон на настъпателната операция на съветската армия при ядрен конфликт, а Източна и Централна Европа - за театър на ядрените бойни действия.

Една от основните функции на Варшавския договор е легитимирането на съветската военна намеса при опасност за съветското господство в Източна Европа - формулирана след инвазията в Чехословакия като доктрина за ограничения суверенитет на държавите от съветския блок. Военна интервенция на Обединените въоръжени сили на Варшавския договор в страна-членка е извършена в Чехословакия през 1968, което е и единствената им военна акция, но през 1956 Унгарската революция е смазана от съветски войски под командването на Главнокомандващия Обединените въоръжени сили на Варшавския договор маршал Конев, а през 1981 подготовката за военна интервенция на войските на Варшавския договор край границите на Полша предизвиква въвеждането на военното положение в страната.

Договорът за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ е подписан във Варшава на 14 май 1955 от Албания (през 1968 едностранно денонсира договора), България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия. Срокът на договора е 20 години; през 1975 е продължен с 10 години, а през 1985 - с 20. На 1 юли 1991 на съвещание на новите демократични държавни лидери в Прага, ръководено от президента Вацлав Хавел, е обявено разпускането на Варшавския договор.

Съветският съюз продължава да урежда с двустранни договори присъствието на съветските войски (според чл. 5 от Варшавския договор), военното строителство, оръжейното производство и търговия и разполагането на ядрено оръжие. Двустранните договори за присъствието на съветски войски са подновени: с Полша на 17 декември 1956 (след Полския октомври); с ГДР през март 1957; с Унгария на 28 май 1957 (след смазването на Унгарската революция). Договор за разполагане на съветски войски в Чехословакия е подписан на 16 октомври 1968 след военната интервенция на Варшавския договор.

Предистория

Източноевропейските армии стават "народни армии", което освен идеологически, има конкретен политически смисъл - те са натоварени не само с отбранителни, но и с "вътрешни" функции - "подавяне на смъкнатите от власт експлоататорски класи и защита на социалистическия строй". Реформирането на източноевропейските армии по съветски модел и подчиняването им на Москва започва още по време на Втората световна война, когато Съветският съюз включва в своите фронтове армиите и създадени на съветска територия национални контингенти от източноевропейските страни - 29 дивизии и 37 бригади и полкове с численост 500 000 души. До 1954 съветизацията на източноевропейските армии е завършена. Още в първите месеци на съветската окупация висшето армейско командване е подменено с комунистически кадри и е извършена чистка в офицерския корпус, а до средата на 50-те офицерският състав е изцяло заменен с кадри, отговарящи на критерия за политическа лоялност и подходящ класов произход. Върху армиите е наложен политически контрол чрез политическите офицери - бивши комунистически партизани; в министерствата на отбраната са създадени политически управления по съветски модел, а след 1948 в армиите са въведени редовни политически образователни програми. Източноевропейските армии са въоръжени със съветско оръжие и военна техника, възприемат съветската военна организация и тактика, въвеждат съветските чинове и униформи и се отказват от специфичните си традиции и практики. Висшият команден състав се обучава в съветски военни академии. На всички нива на командването от Генералния щаб до полковете са назначени съветски военни съветници, които въвеждат съветското въоръжение и тактика и пряко наблюдават настроенията и качествата на офицерските кадри. Съветските военни съветници в България са 37 през 1947, 108 през 1953 и 61 през 1955.

През 1948 СССР сключва 20-годишни двустранни договори за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ с България (18 март 1948), Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния, с които ги задължава да не сключват договори с негови противници и да се консултират по всички важни международни въпроси. По-късно същата година източноевропейските държави подписват и помежду си двустранни договори за военно, политическо, икономическо и културно взаимно обвързване.

На съвещанието на генералните секретари и военните министри на страните от съветския блок в Москва от 9 до 12 януари 1951 са направени първите стъпки към единна военна организация. Сталин поставя задачата за създаване на въоръжени сили на страните от съветския блок с численост при война 3 милиона души и на военно-организационна координираща структура. Създаден е Военно-координационен комитет за снабдяване на социалистическите армии с необходимото въоръжение и за специализация в оръжейното производство с председател Булганин.

От 1950 до 1954 Съветският съюз усилено се противопоставя на включването на Западна Германия във военни съюзи, виждайки я като ключов фактор в евроатлантическата и европейската система за сигурност. В този период съветската дипломация прави серия пропагандни предложения за възстановяване на единството на Германия срещу забрана за влизането й в коалиции и военни съюзи. (На два пъти - през март и юли 1954, СССР предлага на САЩ, Великобритания и Франция своето участие в НАТО.) Тези опити окончателно се провалят с Лондонската конференция през септември 1954, на която САЩ, Великобритания и Франция решават да бъде прекратен окупационния режим на ФРГ и тя да бъде приета в Западноевропейския съюз и НАТО. На съвещание, проведено в Москва от 29 ноември до 2 декември 1954, комунистическите лидери на Съветския съюз, Албания, България, ГДР, Полша, Румъния, Унгария и Чехословакия заявяват, че ако Парижките споразумения от октомври 1954 за статута на ФРГ бъдат ратифицирани, те ще предприемат "съвместни мероприятия за организацията на въоръжените си сили и командвания и други мероприятия, необходими за укрепването на отбранителната си способност".

Политическа организация

Висш политически орган на Варшавския договор е Политическият консултативен съвет, в чиито съвещания участват комунистическите лидери на страните-членки. Под формата на орган за консултации по всички важни въпроси на международните отношения ПКС е използван от Съветския съюз за налагането на единна външна блокова политика и за колективен натиск върху страна-членка, проявяваща самостоятелност (в различни периоди - Албания, Румъния, Унгария, Чехословакия и Полша). От 1956 до 1990 са проведени 23 редовни срещи на ПКС. Съветското ръководство не рискува със свикване на ПКС по кризисни въпроси и само или в неформално съвещание на комунистическите лидери взима решенията за вътрешна военна интервенция (Унгария 1956, Чехословакия 1968).

Военна организация

Военната организация на Варшавския договор подготвя източноевропейските армии за интегрирането им в съветската армия при война и следи за бойната им готовност и подготовка в мирно време. Тя е административна структура, на практика подчинена на съветското министерство на отбраната. (От 1956 до август 1966 и формално щабът на ОВС и 10-о Главно управление на Генералния щаб на съветската армия - за военното сътрудничество с други страни - са единна структура към МО на СССР.)

С договора са създадени Обединени въоръжени сили, за които всяка страна-членка отделя контингенти от сухопътните си войски, войските на ПВО, ВВС и ВМФ. В мирно време тези контингенти са част от националните въоръжени сили. При война те заедно с групите съветски войски в Източна Европа и войски от съветските западни военни окръзи формират съветските фронтове и стратегически групировки и са подчинени на техните командвания.

Обединените въоръжени сили нямат свое командване, логистична мрежа, ПВО и оперативно управление отделно от съветската армия. Главнокомандващ Обединените въоръжени сили е първият заместник-министър на отбраната на СССР, а началник-щаб е първият заместник-началник щаб на съветската армия. Щабът на ОВС се намира в Москва. Всички ръководни длъжности в Обединеното командване и Щаба се заемат от съветски генерали и офицери. Източноевропейските армии имат свой заместник-главнокомандващ и свои представители в Щаба, които предоставят на Обединеното командване пълната информация за бойния и личен състав, бойната и мобилизационна готовност, бойната, оперативна и политическа подготовка и въоръжението на своите армии и съгласуват с Обединеното командване дислокацията на войските, флотовете и щабовете. Източноевропейските заместник-главнокомандващи носят отговорност за бойната и мобилизационна готовност и окомплектованост на своите армии и за стандартизирането по съветски модел на въоръжението и организацията им.

Главнокомандващият има пълна информация за войските и флотовете на страните-членки и чрез правителствата и военните министри дава указания по тяхната оперативна и бойна подготовка и осигуряването на постоянната им бойна готовност. До средата на 60-те тези указания се изработват от министерството на отбраната на СССР и от съветския Генерален щаб и се свеждат на страните-членки от представителите на Обединеното командване. От 1955 до 1958 представител на Обединеното командване е ръководителят на групата съветски военни съветници в съответната държава. През май 1958 е създаден постът на представителя на Главнокомандващия ОВС, който е съветски генерал.

Документите и информационният обмен между оперативните щабове на националните въоръжени сили при война са на руски език. През 1980 страните-членки делегират на върховното командване на съветската армия правото да обявява война.

Въз основа на Варшавския договор през лятото на 1957 е създадена единна система за противовъздушна отбрана. В нея влизат войските на ПВО на страните-членки, войсковата ПВО на съюзните армии, на западните военни окръзи на СССР и на съветските групи войски, силите и средствата на ПВО на обединените флотове на Варшавския договор, изтребителната авиация на ВВС на ОВС. Командващ ПВО на ОВС (заместник-главнокомандващ ОВС) е главнокомандващият войските на ПВО на СССР. Главната управленска структура на съветската ПВО - Централният команден пункт - става управление на ПВО на Варшавския договор. Според статута на единната ПВО система минимум един представител от страна трябва да дава дежурство в ЦКП, но това не е изпълнено. Два спомагателни командни пункта - в Киев, контролиращ въздушната обстановка на територията на България, Румъния, Албания и Унгария, и в Минск за територията на Полша, ГДР и Чехословакия, са с оперативен състав от източноевропейските държави и съветски началници.

През март 1969 в Будапеща ПКС извършва институционална реформа на военната организация на Варшавския договор. Тя е подготяна от средата на 60-те, но опитите на Полша, Чехословакия и най-вече на Румъния да постигнат равнопоставеност в ръководството на Варшавския договор и суверенитет на националните командвания я блокират и съгласието е постигнато трудно. Срещу по-голямо участие на източноевропейците в колективните органи на Варшавския договор (върху които напълно запазва контрола си) Съветският съюз настоява за по-тясна военна интеграция. Съставите на Обединеното командване и Щаба са увеличени с повече несъветски офицери, но броят им е около една пета от този на съветските. За заместници на главнокомандващия ОВС са определени началник щабовете (и заместник-министри на отбраната) на източноевропейските армии. Заместници на началник щаба на ОВС стават заместник-началник щабовете на националните армии. Създадени са Комитет на министрите на отбраната, Военен съвет и Технически комитет. Комитетът на министрите на отбраната се състои от седемте военни министри, главнокомандващия ОВС и началник щаба на ОВС. Комитетът, който формализира съществуващата практика на съвещания на военните министри, изготвя предложения до ПКС за военната политика. Военният съвет, в който участват заместниците на Главнокомандващия ОВС и началник щабове на източноевропейските армии, командващият обединената ПВО и началникът на Техническия комитет, има консултативни и препоръчителни функции по оперативната и бойна подготовка на армиите. Отхвърлено е румънското предложение съветът да има право на вето. Председател на Военния съвет е главнокомандващият ОВС. Началник на новосъздадения Технически комитет става генерал-лейтенант И.В. Степанюк.

Военни планове

Военната организация на Варшавския договор няма самостоятелна военновременна роля; при война тя поставя силите на Варшавския договор под съветско командване.

Източноевропейските войски намират по-значимо място в съветските военни планове в началото на 60-те с развиването на концепцията за ядрена война. Идеята за блицкриг срещу Западна Европа след първоначалния ядрен удар изисква наличието на границите с НАТО на войски в постоянна бойна готовност и с висока степен на комплектованост, готови заедно със съветските групи войски в Източна Европа без мобилизация да формират фронтове. Източна и Централна Европа стават бойно поле на ядрената война, а източноевропейските сили са включени в първия ешелон, който ще понесе големи поражения от ядрените удари - изчислявани през 60-те на 60-70%, а през 70-те на 48-53%. От този момент започват големите съвместни учения на силите на Варшавския договор, превъоръжаването на източноевропейските армии с по-съвременно оръжие и въоръжаването им с тактическо и оперативно-тактическо ядрено оръжие.

От края на 50-те до средата на 60-те съветската военна доктрина се основава изцяло на мащабното използване на ядрено оръжие. Въпреки политическите декларации на съветското ръководство, че СССР няма да използват първи ядрено оръжие, и сценариите на ученията, при които войната започва с първи удар на западните държави, военните планове са за изпреварващ ядрен удар при неизбежност на войната. "Ответният" съветски стратегически ядрен удар трябва да унищожи обекти, които създават икономическата и военна мощ на "агресивните империалистически държави" - големите европейски градове, в които е концентрирана по-голямата и квалифицирана част от населението, важни промишлени и суровинни райони, военни бази, ядрени средства и войскови групировки. Към ядрения удар на стратегическите сили (ракетните войски, стратегическата авиация и атомните подводници) се включват с ядрени удари и фронтовите ракетни войски с оперативно-тактическо предназначение и фронтовата авиация, което е началото на настъпателната операция на сухопътните сили и фронтовата авиация за бърз разгром на противника. Танковите и мотострелковите обединения и съединения трябва да използват резултата от ядрените удари, за да завършат разгрома на останалите боеспособни войски на противника и да навлязат в дълбочина. Отбранителната война е "неприемлива и изключително опасна".

След средата на 60-те е възприета стратегия за победа и при ядрен, и при конвенционален конфликт. Допуска се възможността войната да остане в конвенционални рамки чрез изненадваща настъпателна операция, която пробива отбраната и завладява стратегически обекти и ядрени арсенали на НАТО преди западните страни да вземат политическото решение за ядрен удар. Въпреки това продължава подготовката за тотална ядрена война. Планирането предвижда напредване със 70-100 километра на ден при използване на ядрено оръжие и 25-35 километра при конвенционална война. Особено значение се придава на стратегическите въздушнодесантни операции в дълбочина, както и на тактически въздушнодесантни операции в тила на противника.

Съветското военно планиране разделя европейския боен театър на Западен, Югозападен и Северозападен театър на военните действия. В Северозападния театър на военните действия срещу Норвегия действа отделен фронт, формиран от Ленинградския военен окръг и подчинен директно на Върховното главно командване. Страните от Варшавския договор попадат в Западния и Югозападния ТВД и техните армии се интегрират в съветските фронтове на Западното и Югозападното стратегическо направление. Командващи фронтовете на ЗН и ЮЗН са командващите съветските групи войски в Източна Европа и западните военни окръзи. Източноевропейските войски, които не са придадени към съветските фронтове, чрез националните командвания са оперативно подчинени на Главното командване на съответното стратегическо направление. Със съществуващите още в мирно време Главни командвания на стратегическите направления Москва ясно дефинира структурата на командването при война и мястото на източноевропейските войски в строго централизираната йерархия на съветската армия. ГК на 3 стратегически направления - Западното, Югозападното и Южното, са създадени през септември 1984, а Далекоизточното е създадено февруари 1979, но според анализатори те функционират през целия следвоенен период, като командването на ГСВГ при война и при учения става Главно командване на Западното стратегическо направление с щаб в Zossen-Wunsdorf, а командването на Киевския военен окръг - ГК на Югозападното стратегическо направление.

Към средата на 80-те съставът на групите съветски войски в Източна Европа е следният: Групата съветски войски в Германия - 546 000 военнослужещи, 11 танкови и 8 мотострелкови дивизии (2 танкови и 3 общовойскови армии), една въздушна армия, една десантно-щурмова бригада и една бригада СПЕЦНАЗ; Северната група войски в Полша - 48 500 военнослужещи, 2 танкови дивизии; Централната група войски в Чехословакия - 73 000 военнослужещи, 2 танкови, 3 мотострелкови и 1 авиационна дивизии; Южната група войски в Унгария - 70 000 военнослужащи, 2 танкови и 2 мотострелкови дивизии, една въздушна армия.

Оперативните планове за съответния театър на военните действия се изготвят в съветския Генерален щаб и остават тайна за националните командвания. Информацията за тях все още е основана на анализи и отчасти на разсекретени документи.

Западното стратегическо направление

Западното стратегическо направление е най-важното съветско стратегическо направление, което нанася главния удар срещу НАТО. То е най-мощната войскова групировка в Европа по време на Студената война. В края на 80-те в неговия състав са 50 дивизии - 26 танкови и 24 мотострелкови, от които 35 са в пълен щат. На подчинение на Главното командване на Западното направление са Групата съветски войски в Германия, Северната група войски в Полша, Централната група войски в Чехословакия, Беларуския и Прикарпатския военни окръзи, източногерманските, чехословашките и полските войски. На оперативно подчинение на ГКЗН са обединеният Балтийски флот, в който към съветския Балтийски флот са придадени военноморските сили на Полша и ГДР, Прибалтийският военен окръг, командванията на националните армии на ГДР, Полша и Чехословакия, въздушните армии от резерва на Върховното главно командване: 4-а въздушна армия с оперативно предназначение (Легница) и 46-а въздушна армия със стратегическо предназначение (Смоленск).

Силите на стратегическото направление са организирани в ешелони (два, понякога три) на тактическо, оперативно и стратегическо (в голяма дълбочина) ниво.

Първи стратегически ешелон са войските в ГДР, Чехословакия и Полша и войски от западните военни окръзи.

- Северният фронт (СГВГ и източногермански дивизии) атакува Северната армейска групировка на НАТО (британски, западногермански, белгийски и холандски корпуси) в направление областта Рур, Южна Холандия и Белгия.

- Централният фронт (СГВГ и източногермански дивизии) атакува Централната армейска групировка на НАТО (западногермански и два американски корпуса) през коридора "Фулда" към Франкфурт. Планирането изправя източногерманските дивизии срещу негермански корпуси.

- Южен фронт от чехословашките войски и част от ЦГВ атакува западногерманския корпус от Централната армейска групировка на НАТО в Бавария.

- Полски фронт (полски войски от военните окръзи Померания и Силезия и съветски от Прибалтийския военен окръг) атакува от Западен Мекленбург в направление Хамбург-Бремен-Северна Холандия. Една групировка (полската 4-а армия от Варшавския военен окръг) атакува полуостров Ютланд и завладява провинция Шлезвиг-Холщайн и Дания.

- Обединеният Балтийски флот и съветски, полски и източногермански въздушнодесантни и морскодесантни части действат заедно с Полския фронт и завладяват датските острови (вкл. остров Борнхолм) и датските проливи и осигуряват изход към Северно море. Трябва да бъде завладяна и Южна Швеция с островите Йоланд и Готланд в Балтийско море.

Втори стратегически ешелон са два фронта от Прикарпатския и Беларуския военни окръзи и една групировка на Дунавския фронт на Югозападното стратегическо направление, която подкрепя настъплението в Бавария на Чехословашкия фронт.

Резерв са войски от Киевския, Московския, Уралския и Приволжския военни окръзи и от резерва на Върховното главно командване.

Югозападното стратегическо направление

Югозападното направление е стратегически второстепенно. В подчинение на Главното командване на Югозападното направление са Южната група войски в Унгария, Киевския военен окръг, Одеския военен окръг и армиите на България, Унгария и Румъния. На оперативно подчинение на ГКЮЗН са националните командвания на унгарската, българската и румънската армии, обединеният Черноморски флот, в който към съветския ЧФ са придадени българските и румънските военноморски сили, 24-а въздушна армия с оперативно предназначение от резерва на Главното командване (Виница). Щабът на ГКЮЗН в мирно време е в Кишинев, а командният пункт е в района на Ивано-Франковск, Украинска ССР.

Българската народна армия е с най-висока бойна готовност от източноевропейските армии в Югозападното стратегическо направление. Тя има 8 мотострелкови дивизии и 5 танкови бригади в състава на трите си армии. От тях 5 дивизии и 4 бригади от 1-а и 3-а армия са в постоянна бойна готовност. Резервът (4 мотострелкови дивизии) се готви от 2-а армия в срок от 2 до 4 седмици. Числеността на армията е 120-140 000 души, мобилизационният ресурс - 400 000 души.

- В България се формира фронт (или два фронта) от българската армия и съветски войски от Одеския военен окръг. Главната групировка (или Одески/Босфорски фронт) е насочена срещу европейска Турция и Проливната зона. Втората групировка (или Балкански/Солунски фронт) атакува Солун по долините на Струма и Вардар. В главния удар срещу Източна Тракия и Проливната зона участват и част от 24-а въздушна армия от Виница, въздушнощурмови и въздушнодесантни бригади от Прикарпатския и Одеския военен окръг, 98-а въздушнодесантна дивизия от Одеския военен окръг; могат да бъдат придадени дивизии от Севернокавказкия военен окръг. През 80-те съветските и българските войски превъзхождат турските войски, защитаващи Проливната зона, в съотношение 2:1 за сухопътните и 5:1 за въздушните сили.

Първата стратегическа цел е завладяването на Източна и Беломорска Тракия и овладяването на Босфора и Дарданелите за изход на Черноморския флот в Средиземно море и недопускане в Черно море в близост до СССР на военноморски сили на НАТО. В настъпателните операции участват обединеният Черноморски фронт и Средиземноморската ескадра (съветската 5-а ескадра, създадена 1967 и базирана в Източното Средиземноморие с оперативна зона Средиземно море и част от Атлантическия океан по крайбрежието на Португалия). Следващите стратегически цели са завладяване на Западна Турция, Централна и Южна Гърция, контрол над Егейско море чрез окупиране на крайбрежието и контрол над Източното Средиземноморие чрез унищожаване на военноморските сили на НАТО в него. В следващата фаза на войната трябва да бъде установен контрол над Суецкия канал.

- Дунавски фронт, формиран от ЮГВ, унгарските войски, част от ЦГВ и сили от Прикарпатския военен окръг, с една групировка по направлението Виена-Линц-Залцбург-Мюнхен подкрепя настъплението на Чехословашкия фронт. Втора групировка атакува Италия по направлението Грац-Клагенфурт-Удине-Милано-Генуа.

Втори стратегически ешелон се формира в Киевски военен окръг.

Поради румънската териториално-отбранителна доктрина румънската армия не е предвиждана в началната фаза на настъплението. Съветският съюз очаква от Румъния сътрудничество в ПВО и осигуряването на съветските комуникационни и транспортни връзки при война.

Съвместни учения

Първите съвместни учения са през август 1957 - войскови учения в ГДР на Групата съветски войски в Германия и армията на ГДР.

Първото голямо съвместно учение е "Буря", проведено през декември 1961 на териториите на ГДР, Полша, Чехословакия и западните райони на СССР. То е планирано в апогея на напрежението след издигането на Берлинската стена.

Ученията подготвят националните въоръжени сили за интегрирането им в съветските фронтове под съветско командване и националните командвания за оперативното им ръководство от главните командвания на съветските стратегически направления. Щабовете на съветските групи войски в Източна Европа и на западните военни окръзи изпълняват ролята на фронтови щабове. Ученията повтарят практиката на интеграция на многонационалните въоръжени сили на СССР, при която командните функции се осъществяват от руски офицери, а комуникацията става на руски език.

Ученията на територията на източноевропейските държави подготвят съветската армия за бърза и масирана вътрешна интервенция - Чехословакия (май-август 1968: "Шумава", "Неман", "Небесен щит"); Полша (1980-1981: "Братство по оръжие-80", "Съюз-80", "Съюз-81", "Запад-81").

Големите учения на Варшавския договор се провеждат при външнополитически кризи и кризи в съветския блок едновременно като бойна подготовка и като демонстрация на сила с политическа цел. Партийните и държавни ръководители на страните-участнички и лидери на други комунистически страни присъстват на ученията, демонстрирайки "социалистически интернационализъм" и партийния контрол върху армията. Ученията завършват с военни паради и съвместни митинги на населението и военнослужещите от съюзническите армии. В подготовката на съвместните учения освен военните ведомства участват централните и местни държавни и партийни органи.

Ядрено оръжие

Във Варшавския договор единствено съветската армия има стратегическо ядрено оръжие. То е под командването на съветския върховен главнокомандващ, но оперативно една или повече от шестте ракетни армии могат да бъдат подчинени на ГК на стратегическо направление. Източноевропейските армии имат оперативно-тактическо и тактическо ядрено оръжие, което е под съветски контрол.

В началото на 60-те съветското ръководство решава към всяка от армиите на източноевропейските въоръжени сили да бъде създадена ракетна бригада с оперативно-тактически ракети Р-11 (SCUD), а към всяка дивизия и танкова бригада - отделен ракетен дивизион с тактически ракетни комплекси "Луна" (FROG).

Първата българска ракетна бригада е създадена през март 1961 край Самоков. Ракетните комплекси са доставени през първата половина на 1961, а българските ракетчици завършват обучението си в СССР и се завръщат в България през септември 1961. Съветските военни специалисти, които ръководят създаването на Ракетни войски, пристигат в България през август 1961. Техен ръководител е генералът от артилерията и представител на главното командване на ОВС Г.С. Надисев. Обучението на ракетчиците, инструкциите и документите са на руски език.

Ракетните бригади на 2-а армия в Марино поле, Карловско, и на 3-а армия в Кабиле, Ямболско, са създадени през лятото на 1962. През 1964 в Телиш, Плевенско, е създаден ракетен полк, резерв на Главното командване.

В началото на 80-те в Полша, Чехословакия и България са разположени новите оперативно-тактически комплекси SS-21 ("Точка" ), а в Чехословакия, ГДР и България (в Телиш) - тактическите ракетни комплекси SS-23 (Р 400 "Ока").

Ядрените боеприпаси се съхраняват на териториите на източноевропейските страни в секретни арсенали под контрола и охраната на специални съветски части от 12 Главно управление на МО на СССР (Ядрено-техническо осигуряване и безопасност). В Полша са създадени два арсенала със 180 ядрени заряда, в Чехословакия през 1966 - три арсенала. Ядрените бойни части остават под съветски контрол до момента на изстрелването на ракетите. Решението за използване на ядреното оръжие се взима от съветския върховен главнокомандващ - генералния секретар на ЦК на КПСС, а оперативното използване на оперативно-тактическите и тактическите ядрени оръжия се планира от командващите фронтовете.

В България секретен съветски ядрен арсенал е разположен край Боровец, вероятно през първата половина на 1963. Разформирован е през 1989. Въпреки информацията за него в руски източници, у нас съществуването му продължава да се отрича. Вероятно са съществували още два арсенала за останалите две ракетни бригади. Според доклад на ЦРУ те са били разположени в Карловския и в Карнобатския Балкан.

Военнотехническо сътрудничество

Въоръжаването на източноевропейските армии със съветско оръжие и техника води до зависимост от съветските оръжейни доставки и до изоставане, тъй като СССР акцентира не върху модернизацията, а върху стандартизацията на въоръженията във Варшавския договор. По стратегически и икономически причини съветската армия е въоръжена с поне едно поколение по-съвременна техника в сравнение с източноевропейските армии. Източноевропейските армии от Западния театър на бойните действия и особено армиите на ГДР и Полша са въоръжавани с по-значителни количества модерно оръжие в сравнение с армиите на Унгария, България и Румъния от Югозападния театър на бойните действия.

Специализацията и кооперирането в оръжейното производство възлагат на страните-членки на Варшавския договор производството на обикновено въоръжение по съветски лиценз, а съвременна техника, реактивни самолети и ракетна техника се произвеждат само от СССР. Опитите на Полша да получи право на производство на реактивни самолети и ракетна техника не сполучват. В някои случаи Полша, ГДР и Чехословакия конкурират съветското оръжие със собствено, на което Съветският съюз отговаря с обструкции при закупуването му за съветската армия. Такъв е случаят с произведената от Чехословакия през 1977 и приета на въоръжение в чехословашките и полските въоръжени сили самоходна гаубица "Дана", която едва през 1988 и в незначително количество е закупена от съветската армия.

Стандартизацията на въоръжението и специализацията в оръжейното производство в рамките на съветския блок са координирани още преди създаването на Варшавския договор от Военно-координационния съвет, създаден през 1951. През май 1959 е създаден Комитет по отбранителната промишленост на Варшавския договор, който работи в рамките на СИВ. Създаденият през 1969 Технически комитет направлява унификацията и стандартизацията на въоръжението и техниката, контролира осигуряването на съюзните армии с въоръжение и взаимните доставки, следи състоянието на военната промишленост на страните-членки и координира научно-изследователската и конструкторската им дейност във военната област.

През 70-те и 80-те години България, Чехословакия и ГДР са упълномощени от Съветския съюз да извършват търговията с оръжие за Третия свят. Съветници от ГДР на място обучават кадри на органите за сигурност, армията и паравоенни групи на съветските съюзници от Третия свят, а България и Чехословакия извършват обучението им на своя територия.

Военни акции

Единствената военна акция на Варшавския договор е военната интервенция в Чехословакия през 1968, която смазва опитите за реформиране на социалистическата система в страната и я връща под съветски контрол. Решението за военната интервенция е взето на разширено заседание на Политбюро на ЦК на КПСС на 16 август 1968 и е прието от ръководителите на България, ГДР, Полша и Унгария на 18 август 1968 на съвещание в Москва.

Интервенцията е обявена за колективна защита на "завоеванията на социализма на чехословашкия народ" и в нея участват сили от Полша, Унгария, ГДР и България, интегрирани в съветската войскова групировка.

Подготовката за интервенцията и придвижването на войските започва в края на май и протича от юни до август 1968 под прикритието на ученията "Шумава" на територията на Чехословакия и "Неман" и "Небесен щит" в западната част на СССР, ГДР, Полша и Унгария.

Към 20 август е подготвена войскова групировка с обща численост 500 хиляди души (първи ешелон 250 000) и 5000 танка. Сформирани са Прикарпатски, Централен и Южен фронт. Главнокомандващ групировката е главнокомандващият съветските сухопътни войски армейски генерал И.Г. Павловски с щаб в Легница, Югозападна Полша. В повишена бойна готовност са приведени 6 от 22-та военни окръга на СССР с 85–100 дивизии. В Полша, ГДР, Унгария и България се подготвят още 70–80 дивизии. В пълна степен на бойна готовност са приведени съветските ядрени стратегически сили.

Централният фронт е формиран от войски от ГСВГ, СГВ, Прибалтийския военен окръг, една съветска въздушнодесантна дивизия, полски и източногермански дивизии и 22-и мотострелкови полк от българската армия. Командващ фронта е командващият Групата съветски войски в Германия.

Прикарпатският фронт е формиран от войски от Прикарпатския, Одеския и Беларуския военни окръзи и от Южната група войски, една унгарска мотострелкова дивизия и българския 12-и мотострелкови полк. Командващ фронта е командващият Прикарпатския военен окръг.

Южният фронт е формиран от Южната група войски в Унгария, към която е придадена една съветска въздушнодесантна дивизия. Командващ фронта е командващият ЮГВ.

Нахлуването започва в нощта на 20 срещу 21 август. Първият етап на операцията е въздушен десант и превземане на летищата Рузине край Прага, Туржани край Бърно и Намещ в Моравия, на които започва стоварването на войските. Няколко часа след началото на операцията десантчиците контролират най-важните обекти в Прага и Бърно. Основните сили навлизат през границите на Чехословакия със СССР, Полша, ГДР и Унгария. Операцията продължава със завземане на най-важните административно-промишлени центрове на ЧССР. Съветски и източногермански войски са съсредоточени на границата с ФРГ. За 36 часа е установен пълен контрол върху територията на Чехословакия. Чехословашката армия не оказва съпротива и остава в казармите по заповед на военния министър. Съпротива оказва цивилното население, при която са убити 11 съветски военнослужещи, а 94 са убитите и 345 ранените чехословашки граждани.

Съветският контрол върху Чехословакия е възстановен и изтеглянето на войските приключва към средата на ноември 1968. По силата на договор между СССР и Чехословакия, подписан на 16 октомври 1968, в страната остават съветски войски, формиращи Централна група войски, за да "защитават сигурността на социалистическата общност". Централната група войски е с численост 85 000 души и на 31 декември 1968 демонстрира предназначението си като предотвратява политическа стачка, въвеждайки в големите градове мотострелкови и танкови части.

На 13 ноември 1968 в реч пред Петия конгрес на ПОРП (полската компартия) Леонид Брежнев обявява доктрината за ограничения суверенитет на страните от Варшавския договор при заплаха за съветския контрол и съветския тип социализъм (т.нар. "доктрина Брежнев"): "Съветският съюз направи немалко за реалното затвърждаване на суверенитета, на самостоятелността на социалистическите държави. КПСС винаги е била за това всяка социалистическа страна да определя конкретните форми на своето развитие по пътя на социализма според спецификата на своите национални условия. Но известно е, другари, че съществуват и общи закономерности на социалистическото развитие, отстъплението от които може да доведе до отстъпление от социализма като такъв. И когато вътрешните и външните сили, враждебни на социализма, се опитват да насочат развитието на някоя от социалистическите страни в посока към реставрация на капиталистическия ред, когато възниква заплаха за делото на социализма в тази страна, заплаха за сигурността на социалистическата общност като цяло, това вече става проблем не само на народа на дадената страна, но и общ проблем, грижа на всички социалистически страни".

Страните дисиденти

Напрежението между албанските и съветските комунисти започва с курса на десталинизация в СССР и силно нараства след XX конгрес на КПСС. Албания, единствената държава във Варшавския договор, в която не е имало съветски войски, през август 1958 разрешава създаването на военноморска база на силите на Варшавския договор във Вльора и там са пребазирани 12 съветски подводници. Съветският съюз настоява да има пълен контрол върху базата, на което Албания се противопоставя и през 1961 принуждава съветските военни да напуснат, като задържа 4 от подводниците. През 1962 Албания прекратява участието си в работата на Варшавския договор, а през септември 1968, след интервенцията в Чехословакия, денонсира едностранно договора.

Съветските войски са изтеглени от Румъния през август 1958 поради по-малката й стратегическа значимост. Дистанцирането на Румъния от Варшавския договор започва в началото на 60-те, когато румънският комунистически лидер Георге Георгиу-Деж поема курс към национален суверенитет и особено след съвещание на ЦК на румънската компартия през април 1964. През август 1968 румънското ръководство осъжда военната интервенция в Чехословакия като нарушение на международното право и на принципите на Варшавския договор. След 1968 Румъния се противопоставя на интеграцията във Варшавския договор, която я прави уязвима от съветско нашествие, предприема действия за възстановяване на пълния си контрол върху армията и забранява преминаването на войските на Варшавския договор и съвместни учения на нейна територия. Не участва във войскови учения, при които румънските сили се поставят под чуждо командване, а само в командно-щабни учения (на които румънските генерали отказват да говорят на руски и използват преводачи). Спира изпращането на офицери в съветските военни академии, силно ограничава обмена на разузнавателна информация и насочва контраразузнаването към неутрализиране на съветското проникване в армията. Румъния се отказва от доктрината за коалиционна война и приема териториално-отбранителна доктрина за народна война, която предвижда военна мобилизация на граждански организации, милиция, запасни и паравоенни сили. През 70-те Румъния развива независими от СССР отношения със Запада, Китай и Третия свят, предлага изтегляне на чуждите войски от Централна Европа и разпускане на Варшавския договор и НАТО. През 80-те Съветският съюз използва тежкото икономическо положение на Румъния и енергийната й зависимост от съветските доставки, за да я направи по-сговорчив съюзник. Така Румъния ограничава протеста си срещу разполагането на SS-21 и SS-23 в Източна Европа и се задоволява със символични действия като саботира честването на 30-годишнината на Варшавския договор през 1985.

Главнокомандващ Обединените сили на Варшавския договор:
маршал И.С. Конев (05.1955-06.1960); маршал А.А. Гречко (07.1960-07.1967); маршал И.И. Якубовски (07.1967-11.1976); маршал В.Г. Куликов (1977-1989); армейски генерал П.Г. Лушев (1989-1991)

Началник-щаб на Обединените сили на Варшавския договор:
ген. А.И. Антонов (1955-1962); ген. П.И. Батов (1962-1965); ген. М.И. Казаков (1965-1968); ген. С.М. Щеменко (08.1968 - 04.1976); ген. А.И. Грибков (10.1976- 02.1989); ген. В.Н. Лобов (02.1989-1991)

Командващ ПВО на ОВС и заместник-главнокомандващ ОВС (главнокомандващ войските на ПВО на СССР):
маршал С.С. Бирюзов (1955-04.1962); маршал В.А. Судец (04.1962-07.1966); маршал П.Ф. Батицки (07.1966-07.1978); маршал А.И. Колдунов (07.1978-05.1987); ген. И.М. Третяк (05.1987-1991)

Главни представители на Обединеното командване в България:
ген. Фьодор Шинкаренко - ръководител на групата съветски военни съветници (през 1953 вече е на този пост), представител на Обединеното командване (1955-1958?); ген. Пьотър Иванович Калиниченко (10.1959-11.1962); ген. Алексей Иванович Баксов (1962-1972); ген. Алексей Паршиков; ген. Хачик Амбарян; ген. Владимир Якушин; ген. Александър Зварцев; ген. Андрей Гашков

Някои военни съветници и представители на Обединеното командване в България:

представители в Ракетни войски:
ген.-майор от артилерията Г.С. Надисев (1961-1964); в периода 1964-1987: ген.-лейт. от артилерията Д.Н. Параваткин, ген.-майор от артилерията Н.С. Шулженко, полк. В.А. Моранов, ген.-лейт. Г.Г. Лукашевич, ген.-лейт. А.Т. Омелянчук, ген.-лейт. Б.А. Дзебашвили, ген.-лейт. В.П. Владимиров

съветници и представители във ВВС:
полк. Ф.Н. Радус, ген. Б.Н. Ерьомин (след войната, вероятно до 1952), полк. Г.М. Яхнов (08.1952-09.1955), ген. А.П. Елдишев (?-1952), ген. Зимин (1952-1960?)

представители в ПВО:
ген. Н.А. Козлов - представител на Щаба на ОВС по ВВС и ПВО (1962-1966); ген. Н.Т. Петрухин - помощник на представителя на Главното командване на ОВС (05.1965-08.1968); ген. В.С. Ярошенко - помощник на представителя на заместник-главнокомандващия ОВС по ВВС и ПВО (1987-1990)

Български представители в Обединеното командване:
ген. Атанас Семерджиев - заместник на главнокомандващия ОВС (1970-1989), началник щаб на БНА (1962-1989)

 

  За сайта   За контакти   Авторски права   Партньори